Случвало ли ви се е, когато видите някого, той да „ усмихне“ деня ви?
За хората вселени не се говори много, дори нищо, но те са тук между нас, обикновените, само трябва да ги разпознаеш, да усетиш енергията им, да усетиш дали са твоите хора и когато това стане, всичко останало просто се случва.
Не ги търсете на голямата сцена или сложени на пиедестал. Те са между нас – на улицата, в магазина, в библиотеката или на пейка в парка. Те не викат, за да ги чуеш, те говорят тихо, почти шепнешком, но казват много, с малко думи, понякога с усмивка или с поглед, но винаги си ги разбрал, понякога не веднага, защото за някои неща трябва време, много време. Те греят като слънцето, с тях ни е топло и уютно, те са като дом. Дом, в който намираш обич и утеха и в най-мрачните дни. Зад израза „Добре съм“ – те чуват много повече: чувства, емоции, мисли, болка, терзания, радости, вълнения. Те са като въздуха и водата – не мислим постоянно за тях, но тях винаги ги има. Те са чудодеен еликсир за раните ни. Те ни карат да летим без да се страхуваме, че ще паднем, с тях тъмното не е страшно и страшното не е тъмно. При тях всичко е светлина, те я носят в сърцата и душите си. И огряват всичко по пътя си, както луната огрява нощта. Има моменти, в които не са сговорчиви, не защото няма какво да кажат, но не виждат смисъл от думите. Тогава говорят чрез мълчание – понякога то казва много повече от всичките думи на света. Те са като извор, от който черпим постоянно без да пресъхва.
Те са тук, за да поддържат баланса в свят отдал се на тъмната си страна.
Автор: Айше Кунгьова
